лирика






Мога

Самотен плаж, проливен дъжд
и само вятърът пищи..
Не виждам нищо, сиво... мрак,
блуждае погледът  в мъгли!
Сподавен кадър блесва пак
в очи с пресъхнали сълзи.
Руши се свят! Не чувам звук,
а знам сърцето как крещи…
Не знам къде, но тръгвам пак,
надбягвам себе си, че в мен боли…
Ще стигна там, ще спра насън,
рисувам  в спомени  мечти!
Събуждам се… кошмар – шамар
… мечти с прекършени криле!
Не, неее…! Ще тръгна пак! Къде?
Напред! Ще търся смисълът поне…:|)



Послеслов

Заслужавам  да ме мразят, отхвърлят и съдят
улиците, къщите и хората -
забързани, пошли  и с изменени цености,
защото те не разбират,
когато им посвещавам моите „мъдрости”.
Заслужавам да ме мразят, отхвърлят и съдят:
небето със птиците,
луната и слънцето,
планетите и звездите,
вълните в морето,
защото те истерично ми викат,
а аз със моите още непреболедували ценности
в глухотата си не достигам
до техните посвещаващи мъдрости.
И аз не мога, не искам да споря
със улиците, къщите и хората,
но и от моята сляпа позиция
не мога да видя, да взема ....говоря
със тази прекрасна вселенска експозиция.
И така самотна, лутаща се в самозабрава
в двуполюсна нехармоничност....,
надявам се че ще разбереш поне ти
какво  с мене става.....
търсейки мойта си идентичност!



Свети Георги и сибилата


В черната безлунна нощ
на затъмнено пълнолуние,
Уран когато духна с мощ
и жрицата пропадна в униние...
Сребърни, кръгли, лунни сълзи
измиха гримът на сибилата
Свети Георги воюваше с Хеката уви,
а вече значение нямаше силата...
изборът тежък бе, жрицата знаеше:
вяра за вяра, любов за любов –
видимо даже спасение нямаше,
хазарт или стара карма бе смисълът нов?
Жрицата плачеше с лунни сълзи!
Хелиос скриваше Хеката дори!
Раху и Кету със своите възли
разпънаха жрицата за да реши.
Свети Георги дом стана и...
И войнът дори –
опита със мир и  манастир
жрицата да утеши.
Сребърни, кръгли , лунни сълзи
измиха грехът на сибилата...



Усещане за любов

Дали ще ме завиеш с одеало,
замръзнала в смълчана сутришна роса,
пречистена и със сърце с любов огряно,
простена и помилвана от твоята ръка?

Ще видя ли в очите ти онази пълнота,
заключила в себе си магията на Странджа планина?
Ще бият ли сърцата ни в едно със онзи ритъм-зов
на бесен нестинарски тъпан в синхрон с космическа любов?

Ще виждаш ли ти самодивите в моите очи,
заплели в косите си магията на еньовденските треви,
извиващи телата си в култов танц от страст,
както душата ми със твоята във най – върховния екстаз?

Ще помълчим ли заедно, прегърнати във плен,
посрещайки началото на идния прекрасен ден,
нахранили душите си със истинска любов,
самодостатъчни и преродени за нашия свят нов?

Ще ме заведеш ли ти, та да мога аз теб да заведа,
на огъня във царството, където е страстта?
Та да танцувам с теб, прихванала от теб любов,
в жарта нагазила за силата и волята на лов!

Дали тогава заедно ще видим бездната на отчаяние
как трансформиращо очиства се и става посвещение...
превръща се в иконата на наще обреди
където с благодарност да прекланяме изстрадалите си души!

Ще мога ли както при раждане, след огнената нощ,
да стана тихо и погледна на росата със любов?
Дали тогава и Слънцето ще е достатъчно изгряло
да види ти как нежно ме завиваш с одеало?



Мечтания

Как искам, ако можех, но не мога –
да плувам във космически стерилитет,
да бъда чиста -  като в утроба,
но няма как аз вече съм човек!

Представям си се аз като кристал,
лъчисто ясен, прост със транслуцентност.
А мога и да бъда пък метал...
тъй еднороден, семпъл и без трансперентност!

И ето станах  вече огледало,
без образ в него – празно, ей така.
В мечтите ми то нищо не е видяло,
защото е заобиколено с чистота!

Как искам , ако можех, но не мога
да бъда атом, генетически носител, код –
във съвършенство програмирана от БОГА,
представител на нов и чист човешки род!

Представям си, че старите пороци – превърнали се в озверяла глутница,
разкъсала и малкото човешки ум,
обърнала ЗЕМЯТА в гигантска лудница,
ВСЕЛЕНАТА расърдена изтегля с мощен вакуум!

Мечтая да сънувам как е в Рая...,
но пак мечтите ми се давят сред преструвки.
Дори и аз събуждайки се зная –
непорочните души са плод на ангелски целувки!



Свобода

Веднъж аз бях едно листо,
завихрено около себе си в листопада.
Тъй слънчево и златно беше то,
не мислеше за туй, че вече пада!

И влюби се във вятъра, в подвижноста,
в широките просторни кръгозори..,
във танца си надви статичноста,
поспря – решило на мига какво да стори.

Понесе се обратно към дървото то,
подмина го, усмихна се и продължи,
политнало свободно и само –
за него няма есен – няма да тъжи!

И тъй успяло без да знае как,
във битката със земното притегляне,
не искаше да падне на Земята пак
пленено от безкрая се оттегляше..


.
Решения

Асансьор, коридор и врата –
аз вървя, а пред мене тъма...
Твърдо крача напред, навела глава...
Погребала всичко в себе си, решила - САМА!
Нещо в мен се прекърши и погледнах назад,
ти потресен попита – ще те видя ли пак?
Тоз въпрос ми кънтеше в главата – уви
После слезе в сърцето – като  с нож го рани.
Здраво сграбчи ме цялата и в мен се взриви
и разбрах безвъзвратно , че без тебе БОЛИ!
И избухна прозрението , че те искам дори –
душата ми да се продъни и в ад да гори...
и реших тогаз смело – тоз жесток реквием
да пренастроя с ЛЮБОВ и превърна ...,
в най прекрасната песен – за ТЕБ и за МЕН!!! 



Зони на трасформация
За Хадес и Деметра

Не искам да съм сянка в невидимия свят -
заслушана завинаги в мъртвешка тишина,
блуждаеща без памет и без сила,
витаещеа в гълбините на Земята
сред незрящата плът на корените...
Аз искам да съм цвете тук във видимия свят -
сред птичи звуци в оглушителна гълчава,
родено от природата за радост на света,
нахранено от ☼-то,изкъпано в сутришна роса,
люляно нежно с писъка на вятъра...



Сиво

В тъмното наднича самотата ми...
Раздира тялото ми тя...
Изригва във ума ми грозотата и...
Душата ми разкъсана се разпиля...
Кадето и да си: защо те няма?!!
По дяволите мразя го това.
Проклинам липсата ти – чувство като яма,
дълбоко зейнала сега!



Нищо

Чакам и не знам защо?
Времето изтича в нищото...
Бавно смисъла си заминава...
Еуфорията отминава...
А момента ми е нужен,
в нищото е тъй загубен!!!



Посвещение

Човекът, който беше ангел...
невидим за останалите, със счупено крилце,
прелиташе за миг петнадесет етажа,
усещаше се лек като перце.
Воюваше със враговете си във скрити битки,
Със тайно оръжие – кибритени клечици,
така защитаваше своите маргаритки
потъпквани не веднъж от безумници.
Веднъж му подарих звездичка –
миличката сам самичка,
а той я върна с не –
искаше със нея цялото небе!
Просто така - постапка едничка,
но с нея  влезе и остана в моето сърце!



Петък 13
Джонатан Ливингстън Чайката

Машината на времето ми обеща!
Разтърсена повярвах на мига.
Повярвах аз, че мога даже да летя...
Да хвана в облаците любовта...
Да връщам времето със мисълта...
Да искам....и да мога – ей така....
Триумф на вярата...на мисълта за свобода!
Получи се – отново вярвах в чудеса!
А чудото – това си ти!!!
Чудесно е това което ми дари.
И факт е - твойто обещание
обгърна изведнъж живота с обаяние.
И аз залутана в безцветен мрак,
във делнична и скучна прозаичност...,
разчувствана усетих как...,
превърнах се във нова по - красива и щастлива личност.
Вълшебството е тъй обсебващо всевластно,
а вярата във него: чувство тъй валнуващо прекрасно!



Лунно затъмнение


Манастирска бяла тишина
е приспала моята душа.
Тихо Господ Бог яви  се
и от любов сърцето сви се.

С нежност, мъдрост и покой
благослови светът ми той!
Щастието, че не съм сама..,
вярата – криле ми даде тя.

Боже мой, ти си любов, прости ми...
моля те коленопреклонно -
заради себе си, аз теб забравих
и двама ни предадох вероломно!

Но ти не ме забрави, Боже
и пак дойде да ме спасиш
в едно със тебе мили Боже
душа, ум , тяло да съединиш!

Грехът у мен показа ми..,
помилва ме и аз видях,
че в светлина и топлина е пътят ми –
светът е озарен от тях...

Сега аз пред тебе стоя преклонена,
навела смирено и ниско глава
през сълзи горещи от щастие в покаянието си
с цялото си човешко сърце ти благодаря!!! 



Завършеност

Сутрин, когато станеш
поеми бавно и спокойно от въздуха
и си спомни,
че още ти е нужен кислород
за да живееш!
Погледни бавно и спокойно слънцето
и си спомни,
че огънят му ти дава светлина  и топлина
за да живееш!
Стъпи бавно и спокойно на земята
и си спомни,
че във нея ще си идеш и от нея си дошъл
за да живееш!
Измий се бавно и спокойно във водата
и си спомни,
за жаждата и колко пречистваща и нужна ти е тя
за да живееш!
И тогава цялата Вселена...
Въздуха, Огъня, Земята и Водата,
женското и мъжкото начало...
космически импулси за всяка съзидателност,
ще се съешат със тебе...за да дадът плод,
и ти ще бъдеш богат и мъдър човек!